„... Не съм много сигурен дали Фийби разбираше за какво и говоря. Нали беше още малка и прочие. Но поне му слушаше. Стига поне да те слушат, пак е добре. - Татко ще те убие! Ще те убие – повтори тя. - Аз обаче не я слушах. Мислех си за нещо друго – нещо шантаво. - Знаеш ли какъв ми се ще да стана? Искам да кажа, ако ми дадат да си избера, дявол го вземе. - Какъв? Престани да ругаеш. - Знаеш ли тази песен: „Ако някой някога улови в цъфналата ръж”? Иска ми се... - То е „Ако някой някого целуне в цъфналата ръж” – прекъсна ме Фийби. – Това е едно стихотворение от Роберт Бърнс. - Зная, че е стихотворение от Роберт Бърнс. Права беше. То е „Ако някой някого целуне в цъфналата ръж”. Тогава обаче не го знаех. - Мислех, че е „Ако някой някога улови” – казах аз. Както и да е, аз все си представям малки дечица да си играят на някаква игра в една голяма ръжена нива. Хиляди деца – а наоколо няма никой, никой голям човек, искам да кажа – освен мене. А аз си стоя на ръба на някаква шеметна пропаст. И каква ми е работата? Да спасявам всяко дете, което тръгне към пропастта – искам да кажа, ако то се е затичало и не вижда накъде отива, аз да изляза отнякъде и да го спася. Ето, това бих правил по цял ден. Просто ми се иска да бъда спасителят в ръжта. Знам, че е лудост, но ей на, това е единственото нещо, което наистина ми се иска да бъда, зная, че е лудост. Фийби дълго мълча. А като продума, само каза: - Татко ще те убие. - Не ми пука, ако ще, нека ме убие – казах аз. ...” СПАСИТЕЛЯТ В РЪЖТА ДЖЕРЪМ ДЕЙВИД СЕЛИНДЖЪР

да бъдеш всеки ден спасител, дори и да не е е в ръжта. Вярно, не е толкова драматично, по-скоро е ежедневно.
Поне аз съм спасила едно тежко болно куче и досега е с нас малката ни красавица.
Красиво е да спсяваш :)

Почувства ли се вече спасител, дарлинг?!