„... -      На втората ни среща ти ми заговори за любовта си – каза девойката. – После ми разказа за много красиви неща, като Световния език и Всемирната душа. Всичко това ме накара да се почувствам част от теб. Момчето слушаше гласа и, който му се струваше по-хубав от шума на вятъра в листата на палмите. -      Толкова отдавна стоя при тоя кладенец в очакване да се появиш... Вече не си помня за моето минало, за Традицията, за начина, по който мъжете биха искали да се държат жените от пустинята. От дете мечтаех за това как пустинята ще ми донесе най-хубавия подарък в живота ми. Този подарък най-сетне пристигна, това си ти. Момчето поиска да докосне ръката и. Но Фатима бе хванала дръжките на стомната. -      Ти ми разказа за мечтите си, за стария цар, за съкровището. Разказа ми за поличбите. Ето защо не се страхувам от нищо. Нали поличбите те довеждат при мен? И аз съм част от твоята мечта, от Личната ти легенда, която често казваш. Затова искам да продължиш пътя си към това, което си дошъл да търсиш. Ако трябва да изчакаш края на войната, толкова по-добре. Но ако трябва да заминеш преди това, тръгвай към твоята Легенда. Вятъра променя формата на дюните, но пустинята си остава същата. Така ще бъде и с нашата любов. Мактуб – добави тя. – Ако аз съм част от твоята Легенда, един ден ти се ще върнеш. ...” АЛХИМИКЪТ ПАУЛУ КОЕЛЮ